1. Коя съм аз:

Казвам се Мирослава Димитрова и от януари 2009 г. до уволнението ми през октомври 2023г. работех като старши и главен асистент към частно висше учебно заведение (ВУЗ). Преподавах над 10 различни дисциплини, бях зам.редактор на издаваното от висшето училище научно списание и бях административен ръководител на две учебни програми. Автор съм на десетки учебници, учебни помагала, статии и доклади. Освен с преподавателска дейност, бях ангажирана и със създаване на интелектуални трудове по европейски проекти.

2. Какво се случи:

През юни 2021 ми станаха известни нередности касаещи управлението на европейски проекти, за които подадох своевременно сигнали до ръководството на ВУЗ-а, и до контролни държавни и европейски органи отговарящи за съответните проекти.

3. Какво последва:

• изолиране от работния процес (непредоставяне на преподавателска заетост)
• отрицателна атестация
• обвинение в плагиатство и уволнение на осн. чл. 58, ал.1, т.4 от Закона за висшето образование (ЗВО)
• неизплащане на полагаеми обезщетения и възнаграждения
• запор на сметки и възбрана върху семейно имуществ
• дела-шамари за над 70 000лв. за уронване на престиж, доброто име на организацията, и нематериални щети, които по твърдение на ВУЗа съм била причинила с моите сигнали
• непредоставяне на заетост след незаконното уволнение
• повторно уволнение, този път на осн. чл. 58, ал.1, т.3 от ЗВО
• заплахи за нови дела срещу мен поради подадените от мен сигнали

4. Равносметката до момента:

След дълги и ожесточени съдебни битки, равносметката е следната:

– първото уволнение беше признато за незаконно поради липса на посоченото в него основание “плагиатство на научен труд”. Тук може да видите решенията на Районен съд Добрич, Окръжен съд Добрич и ВКС.

– спечелих всички дела – шамари, които ВУЗът водеше срещу мен. Тук може да видите влязлото в сила решение на ОС Добрич за претендирана срещу мен сума от 60 000лв. и решенията на Районен съд Добрич и ВКС за претендирана срещу мен сума от 11 000лв за обезщетяване на щети, които според ВУЗ-а съм причинила за подадените от мен сигнали за нередности.

– запорите на сметките ми се оказаха неоснователни и бяха вдигнати (след като година и половина бяха принудително запорирани).Тук може да видите издадените заповеди от ЧСИ за обезпечения на стойности 60 000лв. и 11 000лв., а тук може да видите определение на Окръжен съд Добрич, с което не е допуснат поисканият от ВУЗ-а запор на стойност 123 608,46 лв.

– спечелих дела за обезщетения и неизплатени възнаграждения. Тук може да видите влезлите в сила решения на Районен съд Добрич и на Окръжен съд Добрич, с които се признава, че ВУЗът ми дължи обезщетение за неизползван отпуск, а тук може да видите влязлото в сила решение на Районен съд Варна, с което се установява, че ВУЗът е признал и изплатил (едва след като съм подала искова молба в съда) неизплатено възнаграждение за извършена от мен работа по проект. Освен по съдебен път, получих част от неизплатените ми възнаграждения по европейски проекти след мои жалби до Инспекция по труда Добрич, която издаде задължително предписание на ВУЗът за тяхното изплащане.

– към момента водя дело за недопускане и дело срещу второто уволнение, което е спечелено от мен на първа и втора инстанция. Към момента тече производство пред ВКС по подадена от ВУЗа касационна жалба срещу решенията на първите две инстанции.

5.Какво направи/не направи държавата:

По повод описаните по-горе събития съм се обърнала към множество държавни институции и органи. Съвсем накратко ще обясня какво те направиха/не направиха, за да ме защитят и подкрепят:

Съдебни власти: Съдът ме защити срещу незаконното уволнение, срещу обвиненията в плагиатство и  срещу делата-шамари. За първи път в съдебната практика, съдът отмени уволнение по чл.58, ал.1, т.4 от ЗВО като незаконно. Той също така справедливо ми присъди дължими обезщетения и възнаграждения. Тази защита обаче дойде след много  труд, енергия, нерви и време. По щастливо стечение на обстоятелствата имах подкрепата на опитен адвокат, който ме представлява и защитава безплатно. Без тази помощ съдебните битки щяха да бъдат непосилни за мен, но дори и с нея, делата бяха твърде изтощителни и отнеха много време. Производствата по всички дела се водеха по общ ред, без да бъде съобразено, че съм сигнализиращо лице.

Прокуратура: Подадох сигнали към прокуратурата в края на 2022 след като стана ясно, че контролните органи,към които съм сигнализирала, не предприемат мерки в тази насока. До момента (две години и половина по-късно) прокурорските преписки и досъдебните производства образувани по моите сигнали са висящи и не знам дали още се работи по тях. В някои от гражданските дела работодателят използва срещу мен невлезли в сила прокурорски постановления, до които не е следвало да има достъп,  в които се цитира конфиденциална информация, която съм предоставила за целите на разкриване и предотвратяване на евентуални престъпления.

Други държавни органи и институции: Подала съм многобройни сигнали до министерства, агенцции, комисии и контролни органи, АФКОС (Дирекция “Защита на финансовите интереси на Европейския съюз”). Впечатленията ми от действията на институциите са за липса на адекватни мерки за защита на лицата, които подават сигнали, неангажираност, прехвърляне на “горещия картоф” от един ресор в друг. Проверките по сигналите ми бяха формални.  В общият  случай, институциите препращаха в пълен текст сигналите ми до работодателя за становище като по този начин разкриваха самоличността ми и съдържанието на сигнала, т.е те  утежниха положението ми като ме направиха уязвима за “делата-шамари”, които последваха към мен. Сред институциите, към които се обърнах най-полезна се оказа Инспекция по труда в гр. Добрич, която съобразно вменената й отговорност своевременно задължи работодателя да ми изплати част от неизплатени възнаграждения и да ми предостави заверени преписи от трудовото ми досие, които се оказаха важни доказателства в съдебните битки, които водех.

Комисия за защита от дискриминация (КЗД):  Производството, което уж трябваше да бъде бързо, започна повече от година след като подадох жалба за дискриминация по признак “лице, което подава сигнали за нередност”. Без да направи проверка по същество и въз основа единствено на становища на ръководството на ВУЗа, КЗД реши, че няма дискриминация, и дори заключи (в противоречие с влезлите в сила съдебни решения), че аз съм плагиат и нарушител на трудовата дисциплина, който сам си е виновен за неблагоприятно третиране. Освен това, отново в противоречие със съдебните решения, стигна до извод, че ВУЗът ми бил изплатил всички дължими възнаграждения и обезщетения. Голяма част от моите оплаквания изобщо не бяха разгледани, нито бяха конституирани като страни всички органи и лица, срещу които се жалех. В последствие, Административният съд отмени решението на КЗД като към момента има подадена касационна жалба пред Върховен административен съд.

6. Какво ми струваше всичко това:

Много е трудно да “бъде поставена цена” на всичко, което преживях аз и семейството ми през изминалите три години. Бях унизена, лишена от доходи, кариерата ми бе в застой, бях под заплаха да ни бъдат отнети спестявания и собственост, включително и домът ни. Аз и семейството ми се лишихме от нормалност и сигурност. Вместо с колеги и студенти се срещах с призовкари, вместо научни конференции посещавах полицейското управление, за да давам показания. Вместо в учебни зали, говорих в съда. Вместо статии, доклади и студиа, пишех стотици страници жалби, молби, становища и заявления до институции, които мълчаха или отговаряха шаблонно и безлично.

Унизителното уволнение “за плагиатство в научен труд” направи невъзможно да намеря работа като преподавател в друг ВУЗ. Загубих професионални контакти и позиции градени с години. Наложи се да инвестирам пари и време в ново образование и да се преквалифицирам, за да мога да работя в друга област.

Във финансово отношение се оказаха на ръба. Тъй като сме многодетно семейство събитията рефлектираха негативно върху всички ни. За хора в ситуация като моята няма предвидена държавна помощ, а евентуалните обезщетения идват след години на дълги съдебни битки, ако изобщо си имал сили и средства да ги поведеш и да ги водиш до край. Това което чувствах не беше просто загуба на доверие в институциите, а усещане, че се боря не само срещу работодателя, но и срещу бездушието, апатията и липсата на ангажираност на целия държавен апарат.

Най- болезнена обаче се оказа социалната изолация, в която изпаднах. В този период загубих почти всички “приятели” и колеги, с които се познавахме повече от 10 години. Стигмата се оказа толкова жестока, че тези хора прекратиха всякаква форма на комуникация с мен. Някои от тях бяха привикани в съдебните битки като свидетели срещу мен, а други – като членове на комисии, които подписаха “присъдите” ми (отрицателна атестация и решение за плагиатство) на импровизирания “другарски съд” срещу мен. Предполагам, че са ме смятали за предател и са били убедени, че с моите сигнали съм ги застрашила лично.

7. Какво спечелих:

Опитност, която не се случва на повечето хора в нормалния им живот. Преживяване което ме направи силна и непоколебима и разшири границите за това, което смятах за “възможно”. Избави ме от илюзии и ми откри истини, които не винаги бяха приятни, но ме направиха свободна. Подредих приоритетите си. Семейството излезе на преден план пред кариера и приятелства, които се разпаднаха пред очите ми. Преживяхме заедно всичко пред което преминах и това беше практически урок за децата ми по етика и граждански активизъм, които се надявам да не забравят.

Осъзнах собствената си стойност, както и важността на това, което правя и се амбицирах с моя опит да помогна на други като основа фондация “Подкрепа за сигнализиращите лица”. Запознах се с нови хора, с които споделяме общи съдби, ценности и битки. Знанието, че не съм сама в това изпитание ми даде мотивация да обединим личните си истории в обща кауза. Сходството на нашите истории ме накара да осъзная, че това, което се случи с мен не е изолиран случай, а по-скоро правило и че то вероятно ще се случи под една или друга форма на всички, които изберат този непопулярен път – да подадат сигнали срещу работодателите си.

Осъзнах, че е важно да споделяме своя опит, да работим координирано и в синхрон, да знаем, че не сме сами, да се подкрепяме взаимно, да викаме заедно към институциите и гласът ни да тава все по-силен, защото има още много, което трябва да се направи, за да може всеки да подаде сигнал без да се страхува за работата, сигурността и благополучието си.

Вярвам сега, както и тогава, че да подадеш сигнал, когато узнаеш за нередност, е единственият правилен избор, който трябва не да се наказва, а да се подкрепя от работодатели, институции и от цялото общество.